— Не знам.

— Нима не знаеш? А да крадеш, знаеш? Как гласи осмата заповед?

— Какво сте ме заразпитвали? Че отде да зная? Ама тъй де, господарю, ний само едно ябълче изядохме, и то от земята…

— Разправяй приказка!

Карпушка почна да къса коприва. Момъкът много добре знаеше за какво се приготвяше тази коприва. Трифон Семьонович, подобно на нему подобните, прекрасно раздава сам правосъдие. Крадец той или затваря за едно денонощие в мазето, или го нашибва с коприва, или го пуска да си върви, само че преди това го съблича гол… Това е ново за вас, нали? Но има хора и места, за които е обичайно и старо като каруца. Григорий погледна изкосо копривата, поколеба се, поизкашля се и почна не да разказва приказка, ами да меле приказка. Като пъшкаше, потеше се, кашляше и се секнеше непрекъснато, той заразказва как едно време руските богатири пребивали от бой дъртите магьосници и се женели за хубавиците. Трифон Семьонович стоеше, слушаше и не сваляше поглед от разказвача.

— Стига! — каза той, когато момъкът накрая вече съвсем се оплете и задрънка врели-некипели. — Чудесно разказваш, но крадеш още по-добре. Ей ти, хубавице… — обърна се той към момата — хайде ти сега кажи „Отче наш“!

Хубавицата се изчерви и съвсем тихо, като едва дишаше, издекламира „Отче наш“.

— Ами как гласи осмата заповед?

— Ама вие да не мислите, че много сме взели? — отговори момъкът и отчаяно махна с ръка. — На, честен кръст, като не вярвате!…

— Лошо е, мили мои, че не знаете заповедите. Ще трябва да ви накажем. Хубавице, той ли те научи да крадеш? Че защо мълчиш, херувимче? Трябва да отговориш. Казвай де! Мълчиш? Мълчанието е знак за съгласие. Хайде, хубавице, набий своя красавец, задето те е научил да крадеш!

— Няма — прошепна момата.

— Понабий го малко. Глупаците трябва да се наказват. Понабий го, душке моя! Не искаш? Е, тогава ще заповядам Карп и на Матвей малко да те… с коприва… Не искаш?

— Няма.